Продължаваме напред!

За изминалата година преминахме през много изпитания, но и достигнахме известни успехи! Създадохме едно малко чудо, на споделено и съкровено пространство, където хора в беда се хващат за ръка! Болничната програма "АРТОН" свърза съдбите, мечтите, съмненията, въжделенията на родители, деца, приятели и целият екип на Клиника по детска хематология и онкология - Варна. Общата ни вяра - че само ЗАЕДНО и в подкрепа сме силни - ни води към успеха! А той - успехът - както обичам да казвам - има толкова много лица...! Ние гордо провъзгласяваме пред света, че ДА - открили сме лекът - и това е ЛЮБОВТА! За изтеклото до тук време имахме чудни творчески успехи, но "Куклите" сякаш остават символа на нашата вяра, че успяваме винаги с усърдие и в споделеност, всички заедно и в едно - насочени да творим нещо добро! Сесиите по сътворяването на платнените кукли отне много време, търпение, събра майки, деца и дори хора от медицинският екип - в желанието просто да сме заедно и да ни е добре! Така модерният напоследък термин "проект" криеше в себе си и професионален терапевтичен ефект. Създаването на персонализирана кукла е психотерапевтичен акт, който подкрепя всеки да навлезе в себе си, да изнесе навън - към куклата - стаени в душата тревоги, опасения - да сподели със света притеснения. Професионалният анализ не е важен за тази платформа, важното е само едно! За всяко същество - всеки ден да се случва по нещо Добро!

                        

Продължаваме напред - все по - силни и все - повече заедно!

15.11.2013 Личната история на едно момче от Варна - Благодаря за тази любов! (Фондация "Артон - България")

Здравейте, приятели!
Аз съм момче на 18 години и така се случи в моя живот, че станах част от „АРТОН” от самото му възникване. Разболях се от трудна болест, която ме принуди в най – неочакван за мен момент да се затворя за дълго в болница, а след това изолиран за дълго и у дома. Няма да разказвам проблемите си, такива всички хора имат! Важното е да ви разкажа една моя история, защото така – казват възрастните – повече хора ще чуят за „АРТОН”. Всички деца като мен, които прекарват изолирано и дълго лечение в Клиника по детска хематология и онкология, се срещат със Самотата. Тя е спътник при всеки, който реши да се предаде на болестта, да очаква кротко лечението си в леглото, сам в компанията на лаптоп или телевизор. За мен всичко започна точно така и се промени за един ден, когато психолога на клиниката ме покани за участие в програма „АРТОН”. „Това е време да си сътвориш нещо красиво, ще бъдем всички заедно, два часа, ще творим с помощта на творец, който ще ни посети. Ще си прекараме весело и накрая всеки ще си тръгне с подарък и усмивка” – това бяха думите на Светлето, нашата психоложка, а аз тогава още слушах с недоверие поканата й.  Заради нея, къде от уважение, къде от скрито любопитство – станах от леглото и влязох в арт залата. Около масите бяха насядали вече другите деца – малки, по-големи, по-болни, по – здрави…  Имаше и една непознато момиче, което ни се представи и каза , че ще ни води часовете по пластика и декорация. Седнах в единия край и…..тогава започна Промяната. Тя стана неусетно, дълго дори не разбирах, че се случва. Всеки ден, по два часа, ние децата в клиниката започнахме да се срещаме с различни творци, които намираха да ни изненадват с нови и странни творчески идеи и занимания. Програма „АРТОН” ни срещаше всеки ден с творец по рисуване, пластика, декорация, музика. С децата в клиниката започнахме да очакваме редовните часове за „АРТОН” като подарък за деня, когато ще сме заедно и ще измисляме щури и забавни неща. Днес вече съм излекуван и посещавам клиниката само за контролни прегледи. И сега от разстояние на времето искам да ви кажа нещо, приятели! Аз, детето преборило тежкото заболяване, открих в болницата моето ново семейство. Там където е сърцето е и чувството, че си у дома! Да, така се чувстваме, ние децата в клиниката, когато пристъпим прага на арт залата на „АРТОН”. Там е топло и светло, не защото горят печки или светят крушки. А защото сме всички усмихнати, защото там всички сме себе си. Там забравяме за системите, за трудният утрешен ден, за изпитанията на болестта. Там съм видял най – усмихнатите деца, най – приказливите и смешни творци, които можете да си представите. Там чух за първи път да говори дете, за което бях решил че си е изгубило говора при стреса от болестта, там разбрах колко е важно да сме заедно и да не се пускаме един от друг, защото само така сме силни. Там открих невероятни приятели – защото „АРТОН” кара децата да се отпускат, захранвани с любов.
 Любимият ми творчески проект – да, имам такъв и го пазя у дома! В една от арт сесиите правихме портмонета от картонени кутии от сокчета. Беше едновременно много смешно, забавно и оригинално. Създадох сам буквално от нищото (кутия от натуралните сокове, които пием) функционален ръчно направен портфейл, който си е моя гордост и спомен! Безценен спомен за силата на нашата сила – на всички деца, когато сме заедно!  В моите болнични дни програма „АРТОН” беше усмивката и силата, която ме караше с нетърпение да очаквам следващият ден. С „АРТОН” разбрах ,че благодарение на всички нас радостта, спокойствието, облекчението могат да са ежедневни!
Нека ви опиша аз какво мисля и как виждам "АРТОН". Това за мен не е програма! Това е семейство! Спокойствие, което ти помага да забравиш къде си, защо си там! И само последно ще добавя – когато видиш деца, които не искат да си тръгват от болницата, защото така ще пропуснат занятие на „АРТОН” – само тогава разбираш, че се случва нещо специално. Че силата, с която „АРТОН” притегля болните деца, е само една и тя е любовта! Благодаря на всички „Артон-чета”, че ме научиха да гледам на живота с тази любов!
Едно момче, Варна

РИТЪМ И ДУХ

Когато започнах да създавам „АРТОН” централно място в съзнанието ми заемаше мисълта да поставя музиката в основата на програмата . Вярата ми, че само ритъмът във всичко и навсякъде е лечебен, ме водеше в търсенето на музиканта, който ще даде на пациентите времето и умението да се чуват и чувстват. В това търсене преминах през много срещи и общения, през опитности и поучения. Исках човекът, който ще донесе музиката на болните не просто да е музикант или педагог. Исках да е Човек, с голямо сърце и музика в себе си, необятна като море…Така си спомних за болничен празник преди години, когато управата бе поканила диригент със своя детски оркестър. Не помнех изпълнението на децата, нито ефекта върху публиката. Помня емоцията, която събираше всички тези деца, и огнената енергия, която струеше от ръководителя им – Николай Докторов. Знаех, че ако нещо се случва с малките музиканти, то е благодарение на Любовта и Светлината, която ги води пред тях. И я потърсих, тази Светлина, с абсолютната вяра, че тя трябва да влезе и в нашата клиника. Открих Николай трудно и след много търпеливо очакване да се завърне от поредният международен музикален конкурс. Заразих го с „АРТОН” и го спечелих за каузата да лекуваме с музика! От октомври месец децата имат редовни сесии „Ритъм и дух”, а Николай е техният диригент. Диригент на онези нежни и тихи тоналности, всяка една със своите странности, всяка безценна и именно с това така лечебна!

А нашите малки герои не просто свирукат на инструменти, нашите малки герои тактуват във ритъм свещен, онзи, който усмихва Душата ни всеки нов ден!

When Trauma Happens, Children Draw

When trauma happens, children draw.

Published on May 7, 2008 by Cathy Malchiodi, PhD, LPCC, LPAT in Arts and Health

After a disaster, children’s art and play provides a window into the experience of trauma. And this innate impulse to communicate through creative expression is more than just another picture or just “pretend”—it reflects the neuropsychological nature of trauma itself.

Media coverage of the growing disaster in Myanmar reminds me that there will soon be 1000's of child victims of this disaster, each needing food, shelter, and other basic needs to simply survive. They will also eventually need mental health intervention that is meaningful and addresses both the short and long term affects of trauma. Imagining how those children have been irrevocably changed by the current disaster additionally reminds me of the innumerable children I have worked with as an art therapist and how their young lives were altered by hurricanes, tornados, and the like.

Children relive their traumas not only in their minds, but also through their actions. In part, their actions are often attempts to regain mastery over events that have disrupted

 their lives. Art, play, and imagination are ways children naturally express the unspeakable and circumvent “talk” that is difficult or temporarily unavailable. 

Non-verbal modalities such as drawing are effective because of the impact that trauma often has on language. Language, a function of declarative memory, is generally not readily accessible to trauma survivors of any age after a traumatic event. In particular, Broca’s area, a section of the brain that controls language is affected, making it difficult to relate the trauma narrative. In fact, when a trauma survivor attempts to speak, PET scans actually show that Broca’s area tends to shut down. Meanwhile, other parts of the brain, including the limbic system, are in overdrive, particularly in individuals with posttraumatic stress symptoms.

We certainly don’t know all there is to know about why art or play might be helpful to children who have experienced trauma. Some theorize that structured sensory experiences including drawing or play make progressive exposure of the trauma story tolerable. Under appropriate circumstances, it may be that these forms of communication are exactly what are necessary to bypass language and allow sensory aspects of trauma to be expressed rather than suppressed.

The simplicity of children’s art and play as responses to trauma has been understated as to their importance in trauma recovery. And does all this just apply to children? No, I don’t think so. The returning military from Iraq, students exposed to a random sniper’s fire, and all those who survive any disaster have the potential to benefit from creative expression, post-trauma. We all encode psychological trauma in a sensory way and we all have the possibility to use our senses in the recovery process.

СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ

За да има нови сили и дълбока вяра в успеха, човек има нужда от покой и време само и единствено за себе си. Да чуе трепета на Душата, която пази тайни как да прехвърлим и тази заплаха. В тишината на очакваното Спасение има само едно важно значение – да запазим връзката с най-голямата Любов – за някой се нарича Живот, за други Бог! Без значение от имената и образите на Светилата – за всеки смисълът е в Любовта и Светлината, които чертаят не просто пътя, а сочат смисълът и същината! На един малък, но единствен урок! Тихо, бавно, като дар от Любов, ни е дадено да се учим в този Живот. Да порастваме не на години, не на титли, или с къщи и автомобили.  Да растем като малки Слънца, всяко със своите цветове и многобройни лица. Пазейки връзката с голямото Слънце, което за всеки е свещеното зрънце!

Тихо, тихо, грижовно и нежно, да вървим напред и нагоре е неизбежно! 

Спомен от дългите дни

Има дни, които неочаквано се оказват по-дълги от останалите. Някой някъде решава, че ей сега ще провери силата на търпението и вярата ни, и ни поднася на болничен поднос – болест. Тя, болестта, като всяко болнично меню, идва с хиляди условности, обстоятелства, претенции. Този ресторант никой не желае да го посещава, и затова менюто се раздава на всички. Но по различно време, за да има свободни места - легла. Когато се случиш клиент на този ресторант, редно е да изпълниш своята роля добре. Да приемеш менюто, да опиташ от специалитета, и ако той е по – скъп – да останеш  в ресторанта непредвидено дълго. Накрая обаче си тръгваш, а сметката я плаща този, който те е поканил, защото ти си издържал замислено Изпитание – с това „меню” да постигнеш Познание.

В слънчевата просторна стая се суети малка госпожица. Въпреки различната прическа, тя запазва женският си финес и се кипри в розовата гама. Тя не е по-различна от всяка друга жена! Когато е щастлива се смее гръмливо, ако се случи друго – плаче горчиво. Заредиха се дни, нечакани и нетърсени, които за малката дама рискуваха да се превърнат в драма. Вратите на болничната стая се затвориха и възрастните строго заговориха, че това хубаво дете ще трябва по – дълъг болничен престой да понесе! Решихме да помислим как да направим така, че времето да не е наша беда! Защото няма човек, който с лека ръка да приеме, че някой друг се разпорежда с неговото време! Малката дама реши да направи книга, в която да се разписва всеки, който при нея на гости пристига! Така Любовта се запазва в картини, които ще й носят усмивки и след години!

Времето размива границите си и обърква посоките, когато си спрян да го преследваш. Мислиш, че губиш дните, а разбираш че печелиш – хората и Любовта, които променят часовника ти! Не онзи, който отчита хода на стрелките. А онзи, който отмерва ударите на сърцето, което обича и пази детето!

ВЪЗРАСТТА Е МЯРКА ЗА ПЪТ

Програма „АРТОН” се провежда вече четвърти месец и в Клиника по медицинска онкология, за всички пациенти с онкологични заболявания над 18 години. Така имаме възможността да дарим на болните от всички възрасти време за спокойствие, отмора, красота. Време за себе си!

Всеки човек – по-млад или по-стар, носи и пази дълбоко в себе си едно малко, ранимо същество, което направлява пътя му. За някои от нас, обаче това дете е по-невидимо, прикрито под пластове на натрупана умора, посребрени коси, несподелени страсти. Вида на материята заблуждава непривикналото око, че сякаш човекът е друг, щом е пораснал. А безценната същност на Душата пази идентичността ни на светли и прекрасни същества, всяко със своите детски чудатости. Непроменени, незабравени, вечно чакащи своя миг. Неспирният порив да бъдеш, безусловната любов да даряваш, безпределната вяра, че можеш да изразиш себе си през усмивката, играта, лекотата.

Възрастта е мярка за път, за да могат възрастните да ценят опита, преминат през усмивки и сълзи, за да могат по-лесно да преброят паданията и ставанията в аритметичната сложност на уравнението „живот“. За да могат порасналите само на вид деца, да осмислят прехода и да открият подаръка. Че възрастта не е раздяла със себе си, а само пътешествие на смелото дете в пътя на Порастването.

Всеки от нас, чийто живот се е сблъскал с борбата срещу злокачествената болест знае, че няма значение възрастта, когато страданието нахлуе в живота. Всеки, който познава усилието на свой близък за оцеляване знае, че това е мигът, когато Любовта сваля маската на всяка възраст и пред нас остава единствено и само беззащитното и уплашено дете. Молещо и чакащо закрила, подкрепа, любов.

Нашата мисия е да създаваме и разширяваме програми за душевно възстановяване на пациентите с онкологични заболявания от всички възрасти. За да можем да развиваме програмите, минаваме през трънливи пътища в търсене на дарители. Посреща ни вълна от отрицания и съпротиви, когато търсим средства за програма „АРТОН“ при възрастните пациенти. Сблъскваме се с неочакван отказ на хора и организации, в призива ни да не делим хората по възраст, пол, вяра. В молбата ни заедно да подкрепяме както малките, така и порасналите борци за пълноценен и здрав живот. Търсим начини да подскажем, че всеки възрастен пациент  е другото лице на всяко дете – пациент, само променено от ветровете на годините.

Защото ни води единствената Вяра! Болестта е изпитание, за силата на Любовта ни. Във всеки от нас живее едно малко, усмихнато, понякога тъжно, понякога уплашено, но винаги смело дете, което тихо напомня за себе си! Дава ни знаци да го забележим, да го прегърнем, да му угодим, да го развеселим! Ние, всички пораснали, си мислим, че е гордост да ходиш по тази земя сериозен и да приемаш всяко предизвикателство като фатално! А детето в нас чака, времето и мястото, когато ще си спомним, че ако се усмихнем ще е по-леко, ако повярваме в мечтите - всичко е възможно! Има едни хора – и малки, и големи – които поемат товара да се изправят пред най - злокобният враг! Те ни носят послание, че всяка трудност е изпитание!

Но не за силата ни да оцеляваме, а за способността ни Любов да си подаряваме!